отделеното тяло

Вече минава 10 p.m..

Седя сама в офиса

и дишам враждебността,

полепнала по

захабените офис-мебели.

Пръстите ми

сами ме водят през страниците

до любомито ми твое стихотворение,

което прочитам на глас,

дори го изигравам

пред двата компютъра,

чиито очи обаче

не са прозорци към душите им –

при тях те са мутирали

в usb portове...

И естествено веднага

ги асоциирам със свирки,

сигурно защото съм

крайно орално фиксирана, не знам...

Може би затова тук

се разбирам повече

с компютрите,

отколкото с хората,

и те са

единствената ми публика.

Болестно фиксираният орално индивид

въобще не е способен да се социализира.

Токът пада като театрална завеса,

която отсича ехото

на последната

блъснала се в главата ми реплика.

Отделям тялото си,

поставя го в ъгъла

и то се чувства наказано.

А аз просто за първи път

го оставям само на сцената,

за да чуя най-после монолога му.

То се суети

като объркана псевдохалюцинация,

несигурно какво да прави

с голотата си,

останало дори и без

прокъсаната представа,

с която досега успяваше

все в последния момент

да прикрие браздите,

издълбало с нокти по себе си.

Усетило ръцете си недостатъчни,

отчаяно разпуска косата си,

а с ластика само завързва

на гърба ръцете си и коленичи

с лице към стената

от страх да не види мъчителя си –

отражение в огледало –

напукана гипсова отливка,

маскирана като тяло

с неумело нарисувани

зърна, (срамни) устни и очи

и перука от разплетена телена мрежа.

То трепери.

Търся сред разхвърляните

зад кулисите костюми

парцаливия си аз.

Ако не мога като самото него,

поне да го маскирам

като себе си.

А дали ако успея

пак да срещна погледа му,

то пак ще стане мое тяло...

Скривам се зад огледалото.